Днес празнувам рожден ден и като един виден милениал, Десиславката започва да се вглежда в дълбините, за да си припомни някои уроци от последната година. Дърпам чертата и съм сигурна поне в едно, че не спирам да търся, което за мен е ценно. Търся цветното всеки ден, иначе не ми е интересно. Искам енергия, иначе не се чувствам жива. Започнах по-често да избирам плюса пред минуса, което си е успех. Какво е по-специалното в тази година ще попитате? Преминаваме през най-големия крах за века, икономически, здравен, политически, расов и т.н. Всички тези дискусии ни накараха да погледнем навътре и случайно или не, в мен изплуват 5 урока, които най- накрая кликнаха в съзнанието ми.
Не е важно да си прав, а да си щастлив.
Подминавах тази фраза доста дълго време, поредното клише, което сме чували безброй пъти, докато в един хубав момент спорех с много скъп за мен човек, разбира се , за нещо изключително маловажно. Егото и от двете страни караше тонът да се вдига и се получаваше кавга, докато не ме удари спомена за точно тази фраза. И изведнъж вече нищо нямаше смисъл. Защо се стига до такива ситуации? Защото колкото и да не ни се иска търсим валидация от другата страна, похвала, че сме прави, знаем и можем повече. Това ни носи едно странно удовлетворение, допамин, който хем ни е нужен, за да се почустваме важни, но в същото време ни припомня как сами не сме могли да си доставим тази увереност и сме зависими от хорското мнение, след което следва съмнение в самите нас. За радост или не, за скромните ми години съм постигнала важни за мен неща, които са ми показвали, че ако искам нещо, то мога да го постигна и на база на това доста рядко се опирам на одобрението на някой друг, не че не ми се случва, разбира се. Приоритет в един момент става щастието, към което доброволно съм съгласна да съм зависима, а то идва, когато човек притихне и не всичко е на всяка цена. Сещате ли се за картинката, на която на едно човече му казват, че 2+3=6 и то се съласява, само защото не му се занимава с глупости. Ами натам вървя и аз..
Новото е невъзможно, докато не го направиш.
Блогът. От малка обичам да си пиша, било то на компютър или на тетрадката, която забутвах в най-долния рафт, за да не я открие никой. Това ми помага да структурирам мислите в главата си и да имам по-ясна представа за случващото се. Пиша на вълни, когато съм тъжна, когато нещо супер готино ми се случи или когато ме е страх, един вид “coping mechanism” или начин за справяне с ежедневието. Същото правя и когато вървя, някак си всичко се подрежда от само себе си. По време на карантината, заключени вкъщи, без възможност да вървя, за да подредя мислите си, аз просто търсех аутлет за мисли и чувства, но този път реших да го споделя със света. Обаче без претенциозност, че знам повече от друг и от моето по-добро няма, а просто възприемайки мнението ми за нюанс. Като всеки се страхувах, че на никой не му пука, все пак светът е препълнен с мнения за щяло и нещяло. Но пък може да има един човек, на когото ще дам храна за размисъл. Ще види монетата и от другата и страна, точно тази, която сам не е могъл. Това беше достатъчно, за да започна и се радвам, че го направих.
Ако не сега, кога?
Тук пак мога да дам пример с блога. Отдавна го мислех, но знаем как действа мозъкът ни. Дава ти 30 секунди да действаш и след това почва да измисля хиляди причини да се откажеш и оправдания от сорта на „нямаш време“, „не си достатъчно добър“, „точно ти ли“. Ами да, защо не точно аз! За жалост това се случва във всяка сфера на живота ни. Защо точно ти да поискаш повишение, та ти нямаш и идея какво правиш? Сега ли точно трябва да излизаш? Почини си, поводи пак ще има. Защо да се разходим боси по пясъка? Там е мръсно и ще се оцапаш. Добре де, но ако не си беше свалил обувките, за да побягаш на плажа, щеше ли да се почувстваш свободен? Ако не беше поискал повишение, щеше ли да те имат в предвид, когато взимат решение? Ако не беше излязал с приятели, щеше ли да разбереш, че си се държал като тъпак в дадена ситуация и там се корени проблемът, върху който се фокусираш от дни? Изпускаме ценни минути ежедневно с моменти, които никога няма да се повторят, просто защото обстоятелствата са прекалено много и нямаме контрол над нито едно. Минутите са като пясък, който винаги ни се изплъзва между пръстите и няма как да го спрем. Затова с пясъка замери приятеля до теб, погонете се и се посмейте. После ще ми благодариш за спомена :Д
Плановете се нуждаят от коригиране, защото имаме ограничено време.
Особено за хора, коите се чувстват по-добре, когато всичко е под контрол, това е много важен урок. Понякога влагаме прекалено много нерви за нещо, невървящо по нашия план. Тук пак играе и егото, и манията за контрол над всичко живо. Но как точно при мен няма да се получи по план? Нищо аз ще продължавам да бутам и току-виж нещата ще потръгнат! Да, ама не.. Не забравайте, че времето на всеки от нас е ограничено-24ч на ден за неопределен брой дни, но винаги недостатъчен. Не си губете времето в отношения, които знаете от години, че са приключили. Не си губете времето за други хора, особено за такива, които не дават време и на вас. Наскоро прочетох, че сме в главна роля само на собстнения си филм. Във всички останали играем второстепенна, което определено има смисъл. Трудно е да се откажеш от нещо, в което си вложил толкова много, но понякога всеки се нуждае да махне котвата от глезена си и да продължи напред. Всеки има нужда от реалити чек: спираш, поглеждаш ситуацията, най-добре с помоща на друг човек, идентифицираш какво е добре и какво не е и се адаптираш. Не всичко върви по план до безкрай, даже да не кажем, че нищо не се случва така. Динозаврите не са се адаптирали и вижте къде са сега :Д
Внимавай как говориш на себе си.
Много съм виновна по тази точка. Перфекционизмът ме преследва навсякъде, където отида и вече го определям като част от себе си, просто защото не мога да избягам. Никога нищо не е както аз го имам в главата си т.е. идеално, особено пък аз самата. Та аз съм на 25, как мога да имам отговорите на всеки въпрос от живота и все пак го очаквам от себе си. И се наранявам, и се обиждам, съзнателно или не. Не си достатъчно успяла, не си достатъчно слаба, нямаш достатъчно приятели, не влагаш достатъчно усилия, защото винаги може още. Гоненето на нереалистични стандарти е ежедневие за жалост, не само за мен, но и за почти всеки. Защо обаче мога да давам любов на другите и да ги оправдавам в главата си, а не мога да го направя за мен самата? С всеки ден работа над себе си и задаване на много правилни въпроси се смекчавам, давам си повече любов. Повече от вчера и това ме радва, по-леко се живее и се надявам и вие да започнете да си давате кредит за нещата, които правите ежедневно. Ти помогна на колега в работата и той ти благодари, все пак му спести доста часове. Е голямата работа, това не е нищо, много ясно , че ще помогна. И ето как току-що пропусна да отчетеш, че си добър човек и колега, което дори е подплатено с доказателство, а не просто съчинено качество. Забелязвай и най-малкото и именно там се крие щастие, самочувствие и всичко, към което така отчаяно тичаме.
Ами това е! Дано да разпознаете и себе си в моя милениал разказ и това да е твоя знак, който чакаш отдавна и така и не идва. Аз нямам всички отговори, но всеки ден ги търся и това е достатъчно. Имам чувство, че уроците в живота са като тези в училище. Първо някои ти ги разказва, после сам четеш за тях, защото по всяко едно време може да има изпит. Изпитват те, а ти се проваляш и трябва пак да се явиш, докато не покажеш на себе си или другите, че вече си научил урока. Май и в живота е така?
Хайде до скоро, че кафето ми изстина, а и все някой трябва да изяде това парче торта. Bye!
