Винаги съм се впечатлявала от хора, които отдават цялото си същество на дадена кауза. Това изисква смелост и загърбване на егото, непосилно за всеки. Такива хора са вдъхновяващи и дават някак си по-реална представа за живота. Карат те да се замислиш върху наистина важните неща. След разговор с такъв човек си задаваш въпроси от рода на „ А какво правя аз, за да е по-добър светът утре?“ Следва доза разочарование, после и надежда, че можеш и ти. А след тях- пламъкът, който всеки от нас така отчаяно търси, а именно мотивацията или стимулът да продължиш. Отличителна черта на милениал поколението е да чете мотивационни книги с 10-те топ съвета за намиране на нашето „защо“ и въпреки това все се питаме, защо не намирам смисъл, а уж влагам време и усилие. Следващата история сама доказва, че няма по-велико от каузата и обменът на енергия за запалване на пламък в нас.

Какво ме накара да напиша това? Случайна среща, разбира се, или пък не. След карантината съм си обещала да не се спирам много и да обикалям все повече места из чудната ни страна. Такъв беше и този ден. Бяхме на гости във Варна и тъй като не бях посещавала Велики Преслав, решихме, че трябва да се възползваме от това, че сме в района. По пътя обаче се отбихме в манастир „св. Пантелеймон“. Случайно засякох мястото, след интересна история за св. Пантелеймон, закрилник на пътуващите. Често спираме по манастири да разгледаме, а и да запалим свещичка за здраве. Този път обаче в привидно големия, но порутен манастир ни посрещна отец Константин: мъж на средна възраст, с дълго расо. Разтоварваше нещо от колата си, но в мига, в който ни видя, се забърза към нас. Поздрави и ни предложи кафе и чай. Ние бяхме доста изненадани- все пак пандемията взимаше връх и в България, 105 заразени за денонощие, но пък се съгласихме и след като запалихме свещичка се върнахме за по кафе при него. Той е благ човек, личеше си от далеч любовта му към хората, а в днешно време това не се вижда често, усмивката не слизаше от лицето му. Искаше да ни разкаже за манастира, да сподели, с какво се е наел, а там има много какво да се прави. Попитах го дали е сам и кой му помага. Той обясни, че е сам, но майка му идва от време на време, за да помага, иначе му е трудно. Разказвайки за всички неволи като например спешната нужда от ремонт на покрива и сковаването на кокошарник, думите му бяха свързани с оптимизация, вкарване на технологии за улесняване на ежедневието му, тъй като трябва да се справя сам с подръжката на манастир с 200 стаи. Впечатляващо! Изброяваше без умора, похвали се че е могъл да ремонтира вече 3 стаи, но го чака още много работа до пълното възстановяване и превръщането му в духовен център, което е и негова мечта. Интересното беше, че докато ни разказваше се подготвяше за църковен празник на другия ден. Щеше да храни 60 човека, изцяло сам с парите, които е събрал. Вместо да ги вложи в неотложния ремонт, беше решил да нахрани нуждаешите се. Те разчитаха на него. Не се оплака нито веднъж, дори повтаряше, че е богопомазан и не си е легнал гладен, което в неговите очи беше дар. Думите, които ме докоснаха бяха: „ От какво наистина има нужда човек: едно прасе, крава, малко кокошки и зеленчукова градинка, но също кауза и вяра!“ Беше пример,че щастието не се крие в имането на неща. Човека стоеше сред руини и се усмихваше.

Далеч съм от мисълта, че той е най-щастливия човек на света и няма тревоги. Напротив, притеснява се истински да не падне покрива на манастира, тъй като няма изглед за финансиране от институциите, а и с този вирус… Но пък има вяра, че всичко ще отмине и ще свърши по най-добрия начин. Че неговите две ръце ще свършат работата и с помощта на добри хора ще достигне до повече народ, ще бъде чут… Разказа ни, че вчера е записал двадесети студент в университета, за да даде шанс за развитие. И те да станат учители, защото това е най-големият дар. Днес щеше да вали, но докато го слушахме печеше слънце, гората ухаеше на бор, всичко се нареждаше като по план.

Интересна среща. От тези, след които не оставаш същият. А пък беше просто една отбивка по пътя към столицата на Първото Българско Царство. Думите му оставиха следа не само в моето съзнание, накараха ни да си помълчим в колата на връщане, за да намерим отговори, които отдавна търсим. Надявам се да имате и вие възможност един ден да поговорите с този велик човек.

А пък ако някой от вас има възможност да отдели дори 5 лева, ще оставя координатите на отец Константин  под статията, защото каузата му си заслужава, поне според мен. Ето и репортаж, който намерих за манастира. Аз дарих, направи го и ти- пък и дори да не е за тази кауза. В България има толкова нечути каузи и добрини, бъдете съпричастни към поне една такава! Какво е вашето мнение относно живота, обречен на кауза и дали наистина това ни кара да ставаме всеки ден и да продължаваме. Това ли е рецептата за безкрайна мотивация? Аз лично виждам частица истина в това. Благодаря ви за отделеното време и ви пожелавам повече вдъхновяващи срещи!