Да живееш с кауза. Връзката между смисълът и мотивацията

Да живееш с кауза. Връзката между смисълът и мотивацията

Винаги съм се впечатлявала от хора, които отдават цялото си същество на дадена кауза. Това изисква смелост и загърбване на егото, непосилно за всеки. Такива хора са вдъхновяващи и дават някак си по-реална представа за живота. Карат те да се замислиш върху наистина важните неща. След разговор с такъв човек си задаваш въпроси от рода на „ А какво правя аз, за да е по-добър светът утре?“ Следва доза разочарование, после и надежда, че можеш и ти. А след тях- пламъкът, който всеки от нас така отчаяно търси, а именно мотивацията или стимулът да продължиш. Отличителна черта на милениал поколението е да чете мотивационни книги с 10-те топ съвета за намиране на нашето „защо“ и въпреки това все се питаме, защо не намирам смисъл, а уж влагам време и усилие. Следващата история сама доказва, че няма по-велико от каузата и обменът на енергия за запалване на пламък в нас.

Какво ме накара да напиша това? Случайна среща, разбира се, или пък не. След карантината съм си обещала да не се спирам много и да обикалям все повече места из чудната ни страна. Такъв беше и този ден. Бяхме на гости във Варна и тъй като не бях посещавала Велики Преслав, решихме, че трябва да се възползваме от това, че сме в района. По пътя обаче се отбихме в манастир „св. Пантелеймон“. Случайно засякох мястото, след интересна история за св. Пантелеймон, закрилник на пътуващите. Често спираме по манастири да разгледаме, а и да запалим свещичка за здраве. Този път обаче в привидно големия, но порутен манастир ни посрещна отец Константин: мъж на средна възраст, с дълго расо. Разтоварваше нещо от колата си, но в мига, в който ни видя, се забърза към нас. Поздрави и ни предложи кафе и чай. Ние бяхме доста изненадани- все пак пандемията взимаше връх и в България, 105 заразени за денонощие, но пък се съгласихме и след като запалихме свещичка се върнахме за по кафе при него. Той е благ човек, личеше си от далеч любовта му към хората, а в днешно време това не се вижда често, усмивката не слизаше от лицето му. Искаше да ни разкаже за манастира, да сподели, с какво се е наел, а там има много какво да се прави. Попитах го дали е сам и кой му помага. Той обясни, че е сам, но майка му идва от време на време, за да помага, иначе му е трудно. Разказвайки за всички неволи като например спешната нужда от ремонт на покрива и сковаването на кокошарник, думите му бяха свързани с оптимизация, вкарване на технологии за улесняване на ежедневието му, тъй като трябва да се справя сам с подръжката на манастир с 200 стаи. Впечатляващо! Изброяваше без умора, похвали се че е могъл да ремонтира вече 3 стаи, но го чака още много работа до пълното възстановяване и превръщането му в духовен център, което е и негова мечта. Интересното беше, че докато ни разказваше се подготвяше за църковен празник на другия ден. Щеше да храни 60 човека, изцяло сам с парите, които е събрал. Вместо да ги вложи в неотложния ремонт, беше решил да нахрани нуждаешите се. Те разчитаха на него. Не се оплака нито веднъж, дори повтаряше, че е богопомазан и не си е легнал гладен, което в неговите очи беше дар. Думите, които ме докоснаха бяха: „ От какво наистина има нужда човек: едно прасе, крава, малко кокошки и зеленчукова градинка, но също кауза и вяра!“ Беше пример,че щастието не се крие в имането на неща. Човека стоеше сред руини и се усмихваше.

Далеч съм от мисълта, че той е най-щастливия човек на света и няма тревоги. Напротив, притеснява се истински да не падне покрива на манастира, тъй като няма изглед за финансиране от институциите, а и с този вирус… Но пък има вяра, че всичко ще отмине и ще свърши по най-добрия начин. Че неговите две ръце ще свършат работата и с помощта на добри хора ще достигне до повече народ, ще бъде чут… Разказа ни, че вчера е записал двадесети студент в университета, за да даде шанс за развитие. И те да станат учители, защото това е най-големият дар. Днес щеше да вали, но докато го слушахме печеше слънце, гората ухаеше на бор, всичко се нареждаше като по план.

Интересна среща. От тези, след които не оставаш същият. А пък беше просто една отбивка по пътя към столицата на Първото Българско Царство. Думите му оставиха следа не само в моето съзнание, накараха ни да си помълчим в колата на връщане, за да намерим отговори, които отдавна търсим. Надявам се да имате и вие възможност един ден да поговорите с този велик човек.

А пък ако някой от вас има възможност да отдели дори 5 лева, ще оставя координатите на отец Константин  под статията, защото каузата му си заслужава, поне според мен. Ето и репортаж, който намерих за манастира. Аз дарих, направи го и ти- пък и дори да не е за тази кауза. В България има толкова нечути каузи и добрини, бъдете съпричастни към поне една такава! Какво е вашето мнение относно живота, обречен на кауза и дали наистина това ни кара да ставаме всеки ден и да продължаваме. Това ли е рецептата за безкрайна мотивация? Аз лично виждам частица истина в това. Благодаря ви за отделеното време и ви пожелавам повече вдъхновяващи срещи!

This Post Has 4 Comments

  1. Христина Благоева

    Човек трябва да преоткрие себе си след такива мигове, трябва все повече да имаме кауза която да ни дава смисъл за живот!
    Страхотна статия! Много добре подредени мисли, продължавай все така!

    1. desiresbydesi

      Благодаря ти, Хриси!Това начинание е ново за мен и коментари като този определено ме мотивират да продължавам! Ще се радвам да те виждам често в моя онлайн свят! Пожелавам ти хубава вечер и до скоро!

  2. Атанаска

    Вдъхновяващо, Деси благодаря ти, че ме накара отново да преживея този ден, да усетя пътешествието на времето и ДА, вярвам, че животът отдаден на кауза е формулата за безкрайната мотивация! ❤️

  3. Милена

    В този ред на мисли, бих искала да споделя:
    Колко малко му трябва на ЧОВЕКА: въздух, вода и нещичко /ядливо/ за препитание. Аз съм на 56, родена в СОЦ-а, преживяла демокрацията и разбрала, че не най-важното са парите. Дори да си богат, не означава, че си щастлив. Може да си прекалено материално осигурен, но душевно да си беден. Преди мноооого години срещнах един човек, малко грозноват, недодялан, но излъчващ сияние и доброта с осанката си…с две думи: невзрачен, незабележим. Работеше си той, от 8 до 17 в едно предприятие и получаваше не голяма заплата за това, а през останалото време се отдаваше всеотдайно на проблемни деца,случайно срещнати на улицата, т.к. нямаше свои и не беше срещнал голямата ЛЮБОВ. Това, което искам да разкажа, е започнало, някъде към 80-те. Привечер, около 18:00 часа,… зимата. Вече се е било стъмнило и студ е сковал земята. Валял е мокър сняг и ти се е струвало, че сме в ледниковата епоха. Прибирал се човекът от работа и минавайки, край детската градина в квартала чул плач. Ослушал се, но тъй като не видял никого, заобиколил и влязъл зад оградата. Не след дълго различил силует на дете, около 12-14 годишно, седящо на една люлка. Приближил се и опитал да го заговори. Само хлипове били отговорите, които можел да получи. Той седнал до него и пробвал да го успокои. Не след дълго се оказало, че хлапето е син на родители, добре осигурени: баща-моряк, а майка, работеща в държавната администрация. Те му били предоставили всички материални блага и развлечения, но и много самота. Те заплащали отсъствието си с прищевките на сина си. Отдавна ежедневните разговори били спрели и никой не питал другият, как се чувства. Самотата, с ледената си прегръдка обвивала страдащото момче. Но, точно тогава попаднал на НЕГО /ЧОВЕКЪТ/. Дълъг и труден бил разговорът. Оказало се, че и двамата се интересуват от изкуство: музика, танци и театър. Помогнал му ТОЙ /ЧОВЕКЪТ/, записал го, и платил таксите за кръжок: „Надарени деца“ в Пионерският дом в града. Детето намерило своя път, благодарение на НЕГО, ТОЗИ, който без да разбира, открил каузата на своята мотивация. Прекрасно е да бъдем добри, да помагаме, без да очакваме никакви облаги. Всеки от нас, трябва да извърви пътя, който му е определен и да се раздава всеотдайно на всички, които биха имали нужда от него, но не говорим за материална, а духовна подкрепа. Моята кауза е: „Добротата поражда доброта, усмивката предразполага усмивка и чудесата стават реалност“. Бъдете добри, усмихнати и винаги позитивно настроени!

Вашият коментар